Провокатор на месец Февруари София: Расте, но не старее!


Ние, които живеем в София, винаги сме знаели, че София не е хубав град. Някои кореняци биха казали, че не е било така винаги, но че е станало наистина отдавна – може би откогато ние, дето не сме родом и с родове оттук, сме се заселили тук, в София, за да я превърнем в растящ, но тревожно неспособен да порасне град. Тази ендемична липса на зрелост в града ни, която го е лишила от лице, от облик, но го е превърнала в сто-лица, предполага не толкова примирение, колкото воля да превърнем грозноватата многолика безличност на града ни във вдъхновение и воля не толкова за промяна, колкото за критическо осмисляне и културно перформиране на даденостите. Въпросът е, вместо да се косим и вайкаме пред безпътицата на тази своеобразна разплута акселератка, да вземем за отправна точка името й; т.е. да подходим мъдро. Вместо да преследваме непосилна красота, по-добре да превърнем в неочаквано достойнство онова, с което София действително разполага, но пренебрегва, крие или дори не знае, че притежава.
Да започнем от това, че София е нощен град, което ще рече също, че е и град на вътрешните пространства, на интериорите. Това означава най-вече, че София е град на хората; на хората, които не спят, а се забавляват, събират се, лудуват и работят нощем. Софиянци естествено също малко по малко се превръщат в жертви на късната модерност, на workoholism-a, на умереността и самоконтрола, на културата на бирата, изместваща тази на виното. Това е по-скоро хубава тенденция, но не вярвам до 2019 година тя да се наложи масово. По-скоро съм убеден, че както и да се развива икономически страната и столицата, ресторантите и заведенията й ще бъдат все така пълни с хора, които обичат да общуват. Шегата, че българите говорят за работа, когато са на маса, и за маса, когато са на работа, си струва да се използва. Как може да се превърне в културен феномен тази трапезност, която е фокусирана в работата, в труда, в просперитета, в преобразованието на жизнената и производителната среда? Идеята е проста: ако нещо ще се прави с преобразяването на София като солидаризираща се зад общ муниципален проект, трябва да бъдат въвлечени пространствата на частно-груповата публичност – ресторантите, заведенията, клубовете, баровете, дори дискотеките с чалга. Защото, да не се заблуждаваме, последните 20 години на т. нар. преход имаха всякакви ефекти върху града, но най-същественият е, че го превърнаха в град от индивидуалисти, чието общностно чувство се простира най-много до семейството и приятелите. Известно е, че успешният капитализъм неизбежно преминава през етапа на свиреп индивидуализъм, за да го преодолее в по-рафинираните форми на общностна солидарност и споделена грижа за обитаваната жизнена среда. Нощният живот на София е оня, който трябва да се впрегне за каузата “Европейска столица на културата”. Защото именно той е, който на този етап работи по-скоро за опростачването и малокултурието на съвременния софиянец. Ако в този първи общностен проект не бъде впрегната нощна София с нейната жизненост и динамика, столицата едва ли ще се наложи над другите български градове. Именно тук ще се надяваме на шанса собственици и персонал ведно с постоянни и случайни посетители да се срещнат в достойна общополезна цел – преобразяването на нощна София в културна среда от по-висок, по-общностно чувствителен и по-игрови, съзидателен и творчески порядък. И без това прекарваме толкова време като свободно време, и без това го прекарваме по пословично нискокачествен, нездравословен и опасен за нас и за другите начин; време е да използваме шанса да заменим цигарите и алкохолния излишък с култура, изкуство и интелектуално-артистични игри.
И тъй, ключовата цел на подобен общностен муниципален проект е без съмнение създаването на нови публики и приобщаването на обичайните публики на ниска, масова и некачествена култура към средната и високата култура със самосъзнателна, самоиронична, провокативна и критична нагласа. Това може да се прави главно чрез поощряването на съвременни художествени и културни проекти, които са избрали да рушат границата между високо и популярно изкуство и които залагат преди всичко на критичната авторефлексивност, засрещаща в творческо съучастие творец и аудитория, контекст и среда. Това ще рече не само създаване на нови публики, но и активно приобщаване към съзидателния и културно-строителния процес на тези публики, които се превръщат в съучастници, в активни съавтори на художествените, културните и игровите артефакти. Тази съпричастна приобщеност ще рече, че големият проект София-европейска културна столица ще има нужда най-вече от такъв тип творци, които схващат своята роля не толкова като неповторими индивидуалности, но и не само като общностно ориентирани и социално-чувствителни, а и като специфично съзидателни в плана по-скоро на фасилитирането и модерирането на групови инициативи и проекти. С това, разбира се, не бива да се злоупотребява, но мотивирането на достатъчен брой творци, които въвличат публики-съучастници и публики-съавтори, ще бъде от решаващо значение за успешността на големия проект.
По ключовия проблем за това на какъв тип разбиране за културата следва да се заложи, от казаното би следвало да е очевидно, че анахроничното, сантиментално-романтично разбиране за културата като среда на едно изкуство на красотата и индивидуалната гениалност трябва да бъде изоставено, точно както трябва да бъде загърбено и онова разбиране за култура, което я третира като надмогната детска възраст, като минало време, като преодоляна история, като великото билó на традицията, класиката, съкровищницата, националната и локалната памет и пр. Впрочем второто разбиране е особено опасно, тъй като по правило културните институции към управленските структури залагат именно на него - по традиция, но също и защото е по-лесно и крие по-малко рискове. Тези втвърдени представи трябва да дадат път на една култура на днешния ден, в която високите художествени образци следва да съдействат с културни продукти и практики, които променят човека, групата и общността, жизнената среда, духовния контекст и градската атмосфера. Тъй че критичният и самоироничният тип култура на шегобийската шопска общност, който в същото време е надмогнал както обичайните български срам и ламентарност, така и не по-малко обичайните горделивост и празно самочувствие, би следвало да бъде оня, който едновременно ще импонира на гражданите на столицата, и ще направи добро впечатление на преситения европеец, който едва ли лесно би се впечатлил от простодушни естетически изхвърляния и претенциозно-наивен културен напън. Чувството за хумор, двойното дъно и двойният план, иронията, игривостта и пародийността са задължителни, за да може култура като нашата, която без съмнение изостава технологично, да намери адекватно място под слънцето на преситения глобален културен интерес.
И накрая, особено важно е културните проекти за София да играят активно с идеята и реалността на природните дадености на града. София е сред малкото европейски метрополиси, в които природата все още не изглежда дотам култивирана и окултурена, че да е загубила напълно своята самостойност и алтернативна сила. Парковете, в които все още има дъх на диво и неопитомено, но особено планината Витоша - всички те трябва да се впрегнат в културни инициативи и практики, които по-скоро да поддържат тази природна самодостатъчност и алтернативност на зелените пространства в и редом до нашия град. Би било от изключителна важност да се създадат такива културни проекти, които да са не просто еко-проекти, а да излъчват автентична грижа и съзнание за една приобщена, но не и функционализирана природна другост.
И така: интериорите и хората на нощна София, новите публики, превърнати в съзидателни съучастници, децентрализирането на местата за културно действо и ставане, приобщаването, мотивирането и активизирането на онези квартали, които от десетилетия се схващат като един вид общежития, комуналки, dormitories, в които хората по-скоро преспиват, укрити по домовете си, отколкото да живеят и да ги обживяват чрез културни и облагородяващи средата общностни инициативи, и накрая едно умно постмодерно културно осмисляне на мощната природност в системата на града ни, тъй че тя да съхрани своята жизнена и вибрираща алтернативност – всичко това ни доведе до една мъдра София
София, която расте, но и пораства!